На всеки му е позволено да е тъжен. Всеки може да плаче,да крещи, да изригва. Но понякога, колкото и да ти се иска-не можеш. Сега стоя пред този екран,слушайки тъжна музика. Защо ли? Защото съм тъжна. Не не мислете,че са типичните тинейджърски проблеми-гаджета,училище или каквото и да е друго. Аз съм една 18 годишна,която понякога губи пътя си, отказва се от това което я вълнува и колкото повече се отдалечаваше от любимите си неща,се унищожи. 
     Аз обичам да танцувам,да пиша,но вече ни едното-ни другото правя. Дори да знам,че танците ми дават свобода и чувства аз ги отблъснах,защото всички ме дърпаха далеч от тях...И се отказах,ей така-без да ми мигне окото. От единия ден на другия,аз но копнеех за танците.
Аз пиша,но спрях. Всеки път когато погледна листа пред мене,всичко става черно.  Но аз обичам да пиша и искам да пиша. Но не мога.....все едно някакъв демон стои зад мен и ми затваря портата на мисълта когато се опитвам да пиша...Лошо..
     Но може би,може би съм тъжна,че загубих интерес към всичко. Чувствам се като робот,който се движи по програма-не се отделям от нея. Първо това-после онова. Аз станах една развалина само с негативни емоции. Страх-самота-отчаяние-тъга.....
   Ах , колко пъти съм смятала да затворя тази книга,но от интерес продължавам да я чета...дали ще има щастлив край...или ще бъде поредната Приказка без край? 
    Толкова години живея с това чувство,толкова госини се боря с него,но то става все по зле и по зле...Но аз искам да живея,не заради някого или дори не за мене..а за бъдещето..интерестно ми е какво ще се случи,интерестно ми е какви книги ще открия и прочета,интерестно ми е какви песни ще чуя. Интерестно ми е..само заради това държа тази книга отворена...може би заради това...може би....

Страшни неща пишете за осемнадесетгодишна девойка.
Осемнадесетгодишните не бива да бъдат тъжни,
защото животът е пред тях.
Може би сте се изолирали от приятелите си и
сте се вглъбили в себе си. Излизайте по-често извън
стаята си и като не ви се пише - не пишете.